1. Управлението преди конституцията – основите на българското народовластие

След близо петвековно чуждо владичество през 1877-1878 г. е възстановена българската държавна традиция чрез победите на руското оръжие и активното участие на българите в Руско-турската освободителна война. Още в хода на тази война започва изграждането на младата държава с решаващата помощ на голямата славянска империя, която се стреми да укрепи влиянието си на Балканите и да получи стратегически превес над останалите Велики сили в центъра на полуострова. Подкрепата на Петербург се разгръща в система от институции и начинания, обобщени чрез названието Временно руско управление. В същото време народът остава непримирим към наложения от Берлинския диктат статут и с редица съпротивителни действия срещу него демонстрира готовността си да брани исторически завоюваните позиции. Берлинският конгрес е свикан от представителите на Великите сили след ревизията на Санстефанския мирен договор, довел до Освобождението на България. Тъй като всяка една от държавите е против създаване на голяма българска страна, в Берлин изцяло прекрояват политическите граници, очертани от предходния документ. Северна България (без Северна Добруджа, която е предадена на Румъния) и Софийският санджак се обособяват в трибутарно, васално на султана Княжество с територия 63 752 кв.км, т.е по-малко от 50 % от предвиденото по Санстефанския мирен договор. На юг от Стара планина е създадена област с измисленото от Англия име Източна Румелия под пряката политическа и военна власт на султана, но с пълна административна автономия. Македония, Източна Тракия и Беломорието се връщат на Османската империя, а Сърбия получава Нишко, Пиротско и Вранско.

Решенията на Берлинския конгрес жестоко разкъсват българската нация и нейната млада държава. Извън пределите й остават 150 хил. кв.км с около 2,5 млн. българи. По време на Възраждането българската нация има най-голям етнически масив на Балканите, а след 1878 г. остава с най-малка държава. Несправедливият диктат от германската столица покрусява не само възрожденските надежди за съзиждане на голяма и силна държава, обединяваща в своите граници всички българи, но и оставя след себе си унижението на васална зависимост от султана. Върху страната ни се стоварват финансовите и икономическите задължения, които Османската империя изпълнява от столетия по силата на неравноправни капитулационни договори със западно-европейските държави. В Княжество България продължава да действа и остарялата турска митническа система, която дава сериозни преимущества на чуждите търговци. Ето защо борбата срещу Берлинския диктат бързо се превръща в общонационално дело, в справедлива наука за всеки родолюбив българин.

Кресненско-Разложкото въстание е логично продължение на българското национално-освободително движение от Възраждането. То няма шанс за успех поради липсата на подкрепа от страна на Великите сили, но е важен фактът, че това е първият опит на българите след 1878 г. да постигнат националното си обединение със силата на оръжието. Към края на въстанието центърът на съпротивата на българския народ срещу Берлинския диктат се премества в Търново, където Временното руско управление трябва да подготви Учредителното събрание за изработване на конституция. А тя се превръща в ос, около която се завърта целият обществен живот на Княжество България след 1878 г. Тя е пробен камък за устойчивостта на българските политически течения от Възраждането и същевременно филтър за техните възможности да се приспособят към модерните европейски идеи.

2. Изработване на Органическия устав за държавно устройство на България

„Българското княжество е монархия, наследствена и конституционна, с народно представителство” – с тази разпоредба от чл. 4 на Търновската конституция конституционализмът навлиза и в България. Цитираният текст е и първият нормативен досег на българина с демокрацията, за която той е знаел и жадувал отдавна – идейната предистория на първата българска конституция бе представена.

Идеята за създаване на основен закон на Българското княжество заляга още в двата мирни договора, с които то е учредено. И в Сан-Стефанския предварителен договор от 19 февруари 1878 г., и в Берлинския договор от 1 юли същата година наличието на подобен закон е изрично обвързано със съществуването на държавата като конституционна и парламентарна монархия. Тази идея за пръв път се ражда в Канцеларията за гражданско управление на освобождаваните отвъд Дунава земи, начело с княз Владимир Черкаски. Тя е най-доброто доказателство, че руската дипломация не гледа на новата държава като на временно формирoвание или пък като на своя бъдеща Задунайска губерния. Основен принцип при изработването на първоначалния проект на Органическия устав е създаването на система от държавни органи и на такъв механизъм на тяхното взаимодействие, който в общи линии да е познат на управленския елит сред българите и добре да отговаря на народния дух и на модерните европейски идеи. Воден от тези съображения, още на границата между 1877 и 1878 г., княз Черкаски започва проучването на консервативните устави на Румъния и Сърбия и преглежда демократичната белгийска конституция, смятана за образец на модерна държавна уредба.

След подписването на Берлинския договор, временното руско управление започва практически действия по изработването на проекта. Това е възложено на видния руски юрист Сергей Лукиянов, началник на съдебния отдел при управлението. Създаденият от него в края на октомври 1878 г. текст предвижда умерено консервативна държавна уредба на новото княжество. Князът притежава извънредно големи права, Народното събрание има предимно законодателни и съвещателни функции, предвиден е висок имуществен и образователен избирателен ценз. Учредява се Държавен съвет с контролни и съвещателни функции. Гражданските права и свободи са поставени под полицейско-административен контрол. В този първи етап от създаването на проекта участието на българите е несъществено. През септември и октомври Лукиянов изпраща анкета от 16 въпроса до 16 български първенци за устройството на княжеството, но отговорите им се забавят и не са взети под внимание при изготвянето на проекта. Тези отговори ясно показват, че сред видните българи няма единомислие по уредбата на държавата им.

През декември на т.нар. „Особено съвещание” се сблъскват консервативните дейци, групирани около външното министерство и либералите, подкрепящи военния министър ген. Милютин. Под негов натиск проектът е изменен и придобива умерено либерален характер. Правата на монарха са конкретизирани, на народното събрание – увеличени, гражданските свободи са добре защитени. Руската дипломация променя своята основна концепция за гарантиране на руското влияние в България. Вместо да разчита само на проруски настроен княз, тя решава да се облегне и на народната признателност, изразена чрез предимно изборното народно събрание.

В началото на януари 1879 г. новият „Петербургски проект” е върнат в България и е преведен на Български от проф. Марин Дринов. При превода, по съвета на императорския комисар княз Ал. Дондуков, професорът прави някои дребни редакционни промени. Този трети „Дринов проект” е представен в Учредителното събрание. Отначало руските идеи са да бъде свикано събрание на българските първенци, което да изработи избирателен закон и по него да се поведат изборите за учредително събрание. Изоставането на работата по проекта за Органически устав и общото съкращаване на Временното руско управление от две години на девет месеца, принуждава княз Дондуков да ускори процедурата. Той сам въвежда избирателния закон и по него е формирано Учредителното събрание.

3. Откриване на първото учредително народно събрание

То е открито при големи тържества в старопрестолното Търново на 10 февруари 1879 г. и в него участват 231 народни представители. Двама от тях скоро се оттеглят и затова конституцията е подписана от 229 депутати. Народните представители са от три категории: 92 са избрани пряко от народа, 116 души участват по право и 21 са назначени от княз Дондуков. В първия етап от работата на събранието до средата на март 1879 г. заедно с тях заседават и представители на Южна България, Македония и Одринска Тракия, защото събранието се разглежда като народно представителство на цялата българска нация, а не само на малкото Княжество. Избраниците от останалите под робство земи настояват Учредителното събрание да се саморазпусне в знак на протест срещу Берлинския договор. Едва след като княз Дондуков-Корсаков ги убеждава, че един провал ще даде право на Османската империя, определена като сюзерен, да окупира България, депутатите продължават работата си по същество. За разлика от останалите балкански държави, в които конституциите се изработват с чужда намеса, българските народни представители получават уникалния шанс сами да изготвят основния закон на отечеството си.

При обсъждането на проекта се очертават два подхода, чиито привърженици са приемници на идеите на бившите „млади” и „стари” от Възраждането. В следосвобожденските условия те приемат модерните названия „либерали” и „консерватори”, от които малко по-късно се оформят първите български политически партии. Всъщност дискусиите между тях по въпроса за българската конституция започват още преди Учредителното събрание, а в неговия ход се доизбистрят основните им идейни схващания.

„Младите”, т.е либералите, зад които застава преобладаващата част от дребно-собственическата маса на българския народ, имат мнозинство в Учредителното събрание. Те пледират за народно самоуправление, за всеобщо избирателно право на пълнолетните мъже. В речите си либералните водачи Петко Р. Славейков и Петко Каравелов се обявяват за широко приложение на демократичните граждански свободи и за ограничаване на княжеските права. Либералите вярват в политическите качества на българина и са убедени, че нацията самостоятелно може да изгради своята държава. Те настояват за еднокамарен парламент, пред който да отговаря всяко правителство. Демократичните им възгледи проличават и от исканията за забрана на съсловното разделение, за неприкосновеност на частната собственост. Либералите се противопоставят на всички наказания извън закона, както и на конфискуването на имотите. На практика във вижданията им се отразяват най-високите достижения на френската политическа и английската икономическа мисъл, съобразени с българските условия.

„Старите”, т.е консерваторите, защитават интересите на заможните слоеве в българското общество: богати търговци, земевладелци, лихвари, висше духовенство и част от някогашните чорбаджии. Те изработват свой проект, известен като „Рапорт”, от който става ясно, че те се стремят чрез конституцията да наложат такава държавна уредба, която да им осигури водеща роля в целокупния живот на Княжеството. Консерваторите не вярват в политическата култура на свободния българин и затова искат да наложат силна монархическа власт, която да гарантира нормално протичане на управлението, съблюдаване на гражданския ред и административната дисциплина. В противен случай, според техните лидери Григор Начевич, Константин Стоилов, Марко Балабанов, Тодор Икономов и др., липсата на политическо възпитание и управленски традиции ще накарат българите да превърнат държавния ред в хаос. Ръководени от тези съображения, консерваторите настояват за въвеждане на имуществен и образователен ценз при изборите, за ограничаване броя на депутатите в народното правителство. Те водят по същество борба за налагане на буржоазно-олигархичен строй и амбициите им в тази насока личат от предложенията за Държавен съвет и Сенат като горна камара на парламента. Подобно искане ограничава правата на законодателната институция и дава възможност на княза да я контролира.

В масовото историческо съзнание, и в специализираната литература, включително в учебниците, се създава неточна картина за влиянието на първите идейни течения на консерватори и либерали в Учредителното събрание. Обикновено се счита, че една малка част от депутатите са консерватори, а мнозинството са либерали. Това не е така. Действително консерваторите са малка група, чиито най-ярки представители са Константин Стоилов, Димитър Греков и Григор Начович – тъй наречения „консервативен триумвират”. Близки до тях по идеи, но по умерени като прояви и по-склонни на компромис, са представители на Екзархията и на Цариградската община, около които се групират умерените консерватори – Тодор Икономов, Марко Балабанов, Тодор Бурмов, митрополитите. От начало либералите също не са многобройни. По активни са крайните либерали, водени от Петко Каравелов, Петко Славейков и Стефан Стамболов. Умерените либерали около Драган Цанков стоят на по-заден план. Основната маса от депутатите обаче нямат ясно изразени възгледи за уредба на страната и поне в началото не клонят към нито една група на двете течения. От това кой ще привлече тази най-голяма група зависи и каква ще бъде конституцията. В началото на конституционните дебати крайните консерватори са по-активни и успяват да овладеят настроенията на мнозинството. Затова и предложената от тях Комисия по основните начала на конституцията са избрани почти само техни представители. Докладът на тази комисия отразява точно консервативната програма, твърде близка до първоначалния проект на С. Лукиянов. При обсъждането на доклада се активизират и крайните либерали, най-вече Петко Славейков, и успяват да овладеят мнозинството. Така те отхвърлят доклада на комисията и предложенията на консерваторите за Сенат и Държавен съвет.

„В Учредителното събрание не се създават политически партии, но се формират основите на модела на вътрешнополитически отношения, в рамките на които продължава партийното роене на българската общественост. Създадените политически групировки, партии в широкия смисъл на думата, не отговарят на посочените в началото изисквания. Трудно се открива идеологическа определеност, т.е. съществени идейни различия в програмните им документи. Използването на властта не успява да се превърне в средство за реализиране на политическите програми на партиите. Динамичното политическо развитие на Княжеството след 1879 г. не позволява да се проявят трайно и другите партийнообразуващи признаци – постоянно взаимодействие между партийните структури (от „горе” до „долу” и обратно), представителство и защита на социални(не лични и не групови) интереси.”

4. Начало на конкретна учредителна дейност на Търновското народно събрание

Важно е да узнаем какви са били правомощията на Учредителното събрание във Велико Търново. Встъпителната реч на княз Дондуков-Корсаков съдържа проект за бъдещия основен закон, но показва и ролята на нашите учредители: „Предлаганият на вашето обсъждане проект не е повече от една програма за улеснение на вашите трудове... тази програма не трябва да стеснява и свързва вашите убеждения. С пълна свобода и независимост на отделните мнения и общи прения да се изкаже всеки от вас съвестно и с убеждение.” Поставена е основа, която позволява „страстно използване свободата на словото след дългото принудително мълчание под турско робство”. В Правилника за дейността си Учредителното събрание закрепва депутатската неприкосновеност и свободата на мненията – изведнъж, заслужено, България получава истински съвременен парламент! Най-пламенните речи в него са за и против двупалатната структура на народното представителство.

В една сбита и кратка реч Икономов излага доводите, които подтикнали него и последователите му да отстояват идеята за Сенат. Със солидна аргументация и добри познаване на въпроса Т. Икономов отстоява позиция, твърде непопулярна за времето и мястото, в което стават разискванията. Тази реч учудва дори буржоазни специалисти по конституционно право като проф. Баламезов например, който не може да се начуди „как този лаик в тяхната област е могъл в сбита реч, с блясък да изложи една непопулярна конституционна идея в дните на възторжената младост на българската буржоазна държава”. Без да се спираме на речта, която е известна, ще отбележим само два момента, които досега поне в историческата литература (изключваме правната) не са получили необходимото място, вероятно поради самата идея, която защищава речта. Като се спира на това, какви ще бъдат предимствата, ако се приеме Сенатът, Икономов прави опит да характеризира и положението, което щяло да се създаде при условие, че той бъде отхвърлен. „Равновесието между двете власти — законодателната и изпълнителната — ще се наруши, а страната ще се подложи па потрясения, от които ще пострада и самото народно благосъстояние. И да се предположи, че до потрясения не ще се дойде, което е малко вероятно при нашата упоритост, обществений порядък все ще има да търпи от това, защото несъгласията между камарата и княза ще влияят върху цялата администрация и ще разклащат обществений порядък. Промененията на министерствата и на чиновниците ще бъдат тогава нескончаеми и изпълнението на законите до висока степен отслабено. Съществуването на Сенат, според мене, би отстранило това.“ По-нататък Т. Икономов отбелязва, че предлагал това не от желание да засилва изпълнителната власт, тъй като това противоречало на собствените му убеждения, но той оставял личните чувства и желания настрана и се вслушвал само в ползата за отечеството.

Ето и част от най-продължителната реч, която Петко Р. Славейков е произнасял в живота си и с която той се стреми да обори разумния консерватизъм на двукамарния парламент. Без „буйни словоизвержения, гръмливи фрази и калабалък думи”, той майсторски настройва непросветените учредители срещу идеите на Т. Икономов – тогава подпредседател на Великотърновското събрание: „Всички тези конституции със сенати и държавни съвети са произлезли от монархии, които са се намирали в нужда да дадат някои права на народа, но е трябвало да промислят да отворят места и на предишните съучастници на властта си, да задоволят и тях. Тъй е произлязъл сенатът в Англия, Франция и Белгия. Други условия са предизвикали постановяването на Сената в Америка. Сляпо подражание е постановило тези учреждения в някои нови народи. У нас няма таквизи хора, за които да правим особено място; ний не слязваме от монархия и да търсим как да настаним нейните развалини.”

И ако Т. Икономов, човек с духовно образование, излага познатите на всеки юрист съображения в ползва на двукамарната система, почерпани вероятно от руските конституционалисти Градовски и Чичерин, то дядо Славейков, в нелишено от правна стойност изказване, набляга повече на хумора и с цветистия си език накланя везните в полза на еднопалатното народно събрание. По този начин се отхвърля и докладът на петнадесетчленната комисия, която е имала за цел да прегледа проекта за Органически устав на Временното руско управление в България. Постепенно натрупалите се противоречия между вече оформените групи на консерватори и либерали се преодоляват. Споровете помежду им не са били така остри по други важни въпроси от конституционната уредба на България – правата и свободите, министерската отговорност, правомощията на монарха.

Относно икономическите възгледи между двете течения няма съществени разлики. И либералите, и консерваторите виждат бъдещето на България при пълно тържество на частната собственост, при свободно развитие на предприемачеството и производителните сили, при протекционистична защита на родното производство. Следователно българските консерватори, за разлика от техните европейски съидейници, не са реакционни и ретроградни, защото признават необходимостта от стопански и цялостен обществен напредък. И в едните, и в другите редици има нюанси, изразени в разделението на умерени и крайни. В течението на либералите Драган Цанков оглавява групата на умерените, а Каравелов и Славейков – на крайните. Към умерените консерватори се числят Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др., а към крайните – Константин Стоилов, Григор Начович и др. Вътрешното разделение в двете политически групировки обяснява по-късните разцепления и сливания в нови партийни формации.

Първоначалното партийно-политическо разграничаване в Княжество България продължава една безполезна, но за жалост устойчива традиция от предосвобожденското десетилетие. Българският политически елит отново се разделя и противопоставя след второстепенни, несъществени белези: различното отношение към средствата и подходите за решаване на общите и изключително сложни национални задачи; ярко проявените и директно пренесени от миналото вражди и обвинения между „млади” и „стари” (някои от които имат за основа само междуличностна нетърпимост), които отравят политическата атмосфера в първия български парламент. Водачите на либералската опозиция в събранието не предлагат свой оригинален проект, своя цялостна и аргументирана концепция за държавно устройство и управление. И не биха могли, защото в рапорта на „консервативните”, който те от „инат” отхвърлят, са залегнали основните ценности и начала на либералния конституционен модел на държавно управление (при това до известна степен демократичен), съобразени с конкретните и твърде специфични условия в България.

5. Приемане на Търновската конституция

Темата за отражението на доосвобожденските идеи и политически настроения в дебатите по време на Учредителното събрание от 1879 г. не е нова. Повечето от съществуващите изследвания обаче са изградени на методологическата основа, която беше наложена до края на 80-те години на ХХ в. и разглеждат въпросите едностранчиво и тенденциозно. Така например единствения български проект за основен закон на Княжество България – рапорта на 15-членната парламентарна комисия от март 1879 г. – се оценява неаргументирано като едно от предложенията за консервативно устройство и управление на българската държава, като вариант за Органически устав, ограничаващ свободата и правата на широките народни маси. В по-редки случаи автори като Симеон Радев не скриват и някои от достойнствата на документа. Макар да го характеризира като „надъхан с консервативни идеи”, той е един от малкото интерпретатори на ранната политическа история, който признава, че рапортът е „забележителен както по литературната си форма, тъй и по своите идеи”, а началата, провъзгласени от комисията като основа на бъдещата българска конституция, „съответствуваха на декларацията за човешките права, прогласена от Френската революция, и бяха систематизирани съобразно с немската философия на държавното право” (к.м. – П.П.). Един от компетентните български конституционалисти – Стоян Баламезов – отбелязва, че рапортът „съдържа принципи, несъвместими с демократичното настроение, което господства в Събранието”, но признава, че докладът на комисията е „теоретически обоснован” и е „документ от първостепенна важност за историята на нашата конституция”. В някои публикации вече е аргументиран възгледа (П. Петков), че рапортът е прагматичен и адекватен на реалната историческа ситуация проект за основен закон, при това – единственият, изготвен само от българи, представители на водещите политически течения и социални групи в тогавашното общество. Цялостната характеристика на документа е в унисон с преобладаващите в българското общество през 50-те – 70-те години на ХІХ в. идеи на либералния конституционализъм съобразени със специфичните български условия след столетия чуждо господство, откъдето идват и някои характерни за консерватизма нюанси. Анализът на внесените с рапорта предложения и особено на тези от тях, които остават в окончателния текст на конституцията, показва сходствата и различията с идеите за държавно устройство и управление през 60-те и 70-те години на ХІХ в. А проследяването на краткия и не по същество дебат при отхвърлянето на доклада в Учредителното събрание доказва, че още през 1879 г. политическата демагогия и „партийния инат” се превръщат в реален, макар и отрицателен фактор в развитието на едва-що възстановената българска държава.

В сблъсъка на двата възгледа за бъдещото устройство на Княжеството се налагат либералите. Техните идеи намират най-пълно отражение в приетата на 16.04.1879 г. Търновска конституция. Тя провъзгласява Третата българска държава за конституционна монархия с еднокамарен парламент, както и разделението на трите власти – законодателна, съдебна и изпълнителна. Според Търновската конституция Народното събрание се явява основен орган на държавната власт. Правомощията на законодателната власт получават парламентът и князът – по нареждане на монарха министрите внасят законопроектите в Народното събрание, а след гласуването им те подлежат на утвърждаване от княза. Монархът получава широки права и при осъществяването на изпълнителната власт. Министрите не само са отговорни пред него, но получават и освобождават постовете си от двореца. Князът е върховен главнокомандващ; от негово име се реализира българската външно-политическа линия; той притежава и други привилегии, отнасящи се до онаследяването, издаването на смъртни присъди, амнистията, отношението към армията. Според Търновската конституция личността на монарха е „свещена и неприкосновена”, а това положение го освобождава от всякаква гражданска и наказателна отговорност. Широките пълномощия му дават преимущества в триъгълника Народно събрание – княз – правителство . В това се крие най-същественият недостатък на Търновската конституция. Тя прокламира демократични права и свободи, но не осигурява юридическа защита и реално приложение. Основният закон позволява на монарха да разпуска Народното събрание, да уволнява неудобните нему министри и по този начин да манипулира правителството и парламента.

6. Същност, характер и значение на проектоустава

Приетата на 16 април 1879 г. Търновска конституция най-точно отразява възгледите за държавно устройство на крайните либерали на П. Каравелов. В Търновската конституция е ясно прокаран основният модерен и демократичен принцип за разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Той е допълнен с въвеждането на принципа за отговорност на изпълнителната власт пред законодателния орган. Прокаран е и принципът за равноправие на всички граждани, допълнен с всеобщото избирателно право. Конституцията не забранява избирателните права на жените, но по това време в целия свят те просто не съществуват. В този смисъл България не би могла да бъде първата страна, дала право на избор на жените.

Конституцията има и ред слаби места. Тя съсредоточава твърде много права в ръцете на държавния глава. Липсва добро описание на съдебната власт и това я поставя под влиянието на законодателната и на изпълнителната власти. Не съществува и орган за конституционен контрол върху трите вида власти. Крайнолибералният и крайнодемократичен характер на Търновската конституция правят трудно приложима в традиционното и патриархалното българско общество, което няма политически и управленски опит. То в голяма степен я смята не за действащо законодателство, а за атрибут на самостоятелната държава, подобно на герба, знамето и столицата. Затова първите политически борби до Съединението между либерали и консерватори и между различните либерални крила са по въпроса за прилагането и изменението на основния закон на Княжеството.

Независимо от посочените недостатъци, Търновската конституция е изключително завоевание за своето време, най-вече заради това, че утвърждава независимостта на държавата. Десетилетните борби около нея показват, че тя е съществен фактор и че всъщност това са битки за демокрация. Съгласно конституцията първостепенно място в държавата заема Народното събрание, което има два състава: Обикновено и Велико. Първото обсъжда и приема законопроектите, гласува държавния бюджет, одобрява предложенията за данъци, заеми, чужди инвестиции и т.н., а второто се свиква само при изменение на конституцията, при избор на княз или регентство, при промяна на държавните граници. Избирателни права имат всички български граждани от мъжки пол над 21 години, а могат да бъдат избирани само навършилите 30 години. Търновската конституция включва първата законодателна мярка с оглед решаване на националния въпрос. Чл.39 провъзгласява църквата в Княжеството за част от Българската екзархия. По този начин се осигурява духовното единство на българите, независимо от политическата им разпокъсаност. Така крайната оценка на Конституцията е определено положителна. Тя възпроизвежда в българските обществени условия господстващия по онова време в модерна Европа либерален държавен модел. Защитавайки неприкосновеността на личността и собствеността, основният български закон създава правните предпоставки за ускорено капиталистическо развитие на младата държава. Той осигурява не само широко местно самоуправление, но и цял пакет от граждански свободи: на събранията, на словото и печата, на обществените и политическите сдружения. Търновската конституция постановява задължително и безплатно начално образование.

Твърде често в оценките за Търновската конституция присъства становище, че тя е постижение на буржоазната демокрация или че е демократична за времето си. По същество тези оценъчни насоки водят до нейното отрицание и игнориране и се използват за контрапункт при характеризирането на първите две български републикански конституции като по-демократични. Тези позиции бяха традиционни за идейно-монистичния период в българската конституционноправна наука, но подобни политикоагитаторски мотиви би трябвало да се извадят от нея. С идеологическия стереотип „буржоазна демокрация” доскоро се илюстрираше упадъкът на демокрацията, а нейният възход се представяше с превратно или ограничено признаване на общочовешките демократични идеали и завоевания. В този контекст тезата „монархическа конституция” трябва да се анализира особено внимателно, тъй като републиканската форма на държавно управление в България нанесе най-тежките поражения на демокрацията, които още дълго ще бъдат лекувани.

Като се абстрахираме от неизбежните за всеки нормативен акт редакционни и семантични недостатъци, за преценката на Търновската конституция трябва да се използват универсалните критерии за конституционализъм и демокрация – правата и свободите на човека, парламентаризма и разделението на властите, правовата държава и политическия плурализъм. А всичките тези мерила за демокрация присъстват в текста на първата конституция на Третата българска държава. Професор Владикин счита Търновската конституция за „най-демократичната в света”: „Обикновено казваме, че нашата Конституция е една от най-демократичните. Обаче взрем ли се по-внимателно, можем да кажем, че тя не е „една от”, а е била най-демократичната конституция на света по време на нейното създаване. Сръбският органически устав от 1869 г. установяваше, както се казва, едно непарламентарно управление, със Скупщина от избрани и назначени депутати... Румънската конституция от 1866 г., макар и заимствана направо от Белгийската е ограничено демократична главно поради много високия избирателен ценз, имотен и образователен. Гръцката конституция от 1864 г. най-много се доближава до нашата по демократичност, но и тя не я надминава нито по избирателната си система, нито по институциите си... Но не само на Балканите, Конституцията на Североамериканските щати установява Долна камара и Сенат, със силно представителство... Президентът има широки права, а министрите са отговорни само пред него. В Европа към 1889 г. господстваше конституционно непарламентарното управление: всичките германски монархии, Австро-Унгария и други. Англия, люлката на парламентаризма, имаше втора камара от наследствени и назначавани лордове, но независимо от това пълно всеобщо избирателно право се въведе в 1917 г. Новоосвободена България получи демократично парламентарно управление, каквото нямаше нито една държава в света по онова време: само една камара, избрана по правилата на чистото всеобщо изборно право без никакъв ценз и по един представител на 10000 жители от двата пола. Дали за добро или за зло, България получи такава конституция – нека отговори историята.”

Що се отнася до проф. Ст. Баламезов, като привърженик на конституционната ревизия неговата оценка е подчертано нормативна и в критичен дух. Като приема общото положително значение на Търновската конституция за нашата история, той анализира отделни, несполучливи според него детайли: „За разлика от една обща характеристика на дадена конституция, под неин анализ разбираме посочването на несъвършенства и грешки, дефекти в нейния строеж и на отделни постановления... Когато е дума обаче за нашия стар конституционен текст, то неговите дефекти са буквално неизброими. Цяла глава ІІ е озаглавена „Каква е царската власт и какви са нейните предели”, докато, както ще видим, отделна, четвърта царска власт не съществува. Чл.9 не е съгласуван с чл.85, защото чл.9 очевидно под „народно представителство” разбира обикновеното Народно събрание, а чл.85 под „правителство” разбира обикновеното и Великото народно събрание. Но същият чл.85 прави още една грешка – той говори за представителство на българското царство, а съгласно чл.17 „царят е представител на държавата”. Според чл.12 изпълнителната власт принадлежи на царя, а според чл.149 – тя принадлежи на Министерския съвет, дори на министрите, под върховния надзор и ръководство на царя. А чл.14 и чл.15 – те поне са съседни – създават впечатлението, че между смекчаване или отменяване на наказанието, от една страна, и помилване, от друга, има разлика – и т.н. и т.н. Колко ли пъти старият професор мислено е присъствал във Велико Търново през пролетта на 1879 г.

Резките политически промени вследствие от руско-турската война 1877-1878 г., патриотичният ентусиазъм, партийният инат, пренесените от доосвобожденския период пристрастия са причините, щото в Учредителното събрание невинаги да доминира духът на мъдра градивност, а някои важни решения (като това за отхвърляне на българския проект за основен закон) да са мотивирани единствено със стремежа да се надделее над политическия противник. Страхът от нови привилегировани съсловия, безсилието да се осъзнаят някои важни исторически реалности, изискващи адекватно отражение в основния закон (например силната егалитаристка нагласа на голямата част от българското общество, липсата на аристокрация, но не и на желание и възможност да се изгради необходимия управленски елит) довеждат до отхвърляне на някои разумни предложения, залегнали в българския проект за конституция – минимален ценз за избирателите, втора камара, по-ясен и по-строг ред в управлението и в държавния живот в първите години на самостоятелно политическо развитие. Това е още едно доказателство за недовършеността на модернизационните и обновителните процеси до 1876-1879 г. като комплексна историческа промяна, подготвяща и осъществяваща прехода към Новото време. Както и за това, че естествената граница, превалът между старото и новото не е в 1878 г., когато други вземат решения за съдбата на българите, а именно през учредителната 1879 г.

Дискусиите за многоплановите стойности на Търновската конституция – юридическа, политическа и историческа могат да бъдат многобройни и полезни. Безспорно е едно, че тя представлява един от върховете на българската правна и политическа мисъл. Изменяна, суспендирана, нарушавана или неспазвана, през целия си 68-годишен живот, първата ни конституция е представлявала контратежест на политическото лекомислие и превратностите в българския обществен живот, насочил се сравнително късно по пътя към демокрацията. Тук могат да се споменат режимът на пълномощията (1881 г.), увеличаване прерогативите на монарха във външната политика (1911 г.), фактическото отменяне на политическия плурализъм чрез държавния преврат от 1934 г., назначаването на регенти от обикновеното Народно събрание на два пъти – септември 1943 г. и септември 1944 г. вместо от Велико народно събрание, като сред първите е и братът на починалия цар Борис ІІІ, което е конституционно несъобразено, провеждането на референдум през 1946 г., без такава процедура да е предвидена от конституцията. Независимо от всичко това, Търновската конституция звучи най-силно като водораздел на две епохи – епохата на робството и епохата на независимостта. „Всякой роб от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на Българска територия” – ал. 2 на чл. 61.

7. Съпоставка с Органическия устав на Източна Румелия

Източна Румелия се ражда в резултат на усилията на западните велики сили да ограничат освободителното дело на Русия. По волята на Берлинския форум Южна България е откъсната от Княжество България и е обособена като автономна провинция на Османската империя. Тя е снабдена с основен закон – Органически устав, който определя изграждането й като буржоазно-либерална държава, ограничена в значителна степен от зависимостта от Високата порта. Идеята на западната дипломация е Източна Румелия да стане многонационална държава – преграда срещу настъплението на Русия на юг и укрепването на балканските славяни. Създадена по изкуствен път и миниатюрна по размери, Източна Румелия има собствено правителство (Директорат), парламент (Областно събрание), войска (милиция) и местно самоуправление. Начело на областта стои главен управител, като представител на султана. Основният закон осигурява на страната буржоазно-парламентарно управление и съдейства за развитието на по-прогресивните капиталистически отношения. В същото време Органическият устав закрепва политическата автономия на областта и дава възможност на българите да превърнат Източна Румелия в самостоятелна българска либерално-буржоазна държава. Фиксираната в специални клаузи зависимост спрямо Османската империя не се оказва в състояние да спре този процес. Тя се изразява главно в задължение на областта да плаща данък на Високата порта, правото на султана да вкарва войски и да охранява границите на страната, правото му да утвърждава директорите, да разпуска Областното събрание по предложение на главния управител.

Съпоставката на Органическия устав с Търновската конституция разкрива по-пълно неговия характер. Макар че били предназначени за две страни с различен държавноправен статут, двата конституционни закона въвеждат в тях институциите на буржоазната демокрация. Органическият устав има либерално-буржоазен характер, но в някои пунктове той отстъпва по демократичност на конституцията на княжеството. Това се отнася преди всичко до състава и правата на народното представителство. Въвеждането на избирателен ценз, на депутати по право и по назначение от главния управител стеснява участието на населението в обществено-политическия живот на областта. Законодателната дейност на областното събрание е значително ограничена чрез подробното определяне на организацията на областта в устава. С правото на главния управител да назначава част от депутатите се дава приоритет на изпълнителната власт над представителната. В същото време Органическият устав дава повече власт на държавния глава, отколкото Търновската конституция. Като изключим правото на главния управител да вика турски войски, което произтича от статута на областта, той е упълномощен да назначава десет души народни представители, да прилага бюджета за текущата година и за следващата ако събранието му откаже исканите кредити и пр. Създаденото от Органическия устав административно управление е много по-сложно и скъпо, отколкото това в княжеството, което е по-голямо по територия и население от областта. „Изобилстващата с прекрасни принципи, пише съвременник, повечето заимствувани от французкото, италианското, белгийското и пр. законодателство, тая конституция въвеждаше един такъв лукс от чиновници и така претоварваше румелийския данъкоплатец, щото не беше мъчно да се предвиди, че Румелия няма да понесе нито завинаги, нито пък за твърде дълго време едно подобно положение.” Най-реакционен е чл. 495, според който основният закон може да бъде изменен само със съгласието на великите сили и Турция.

Наред с това обаче в някои отношения Органическият устав отива по-напред от Търновската конституция. Така например свободата на печата е подчинена на по-либерален режим(чл. 40), отколкото в княжеството. В областта се създава Постоянен комитет, който се състои от членове, избрани от Областното събрание, действа само когато то не заседава, и има контролно-административни, законодателни и съдебни компетенции. При специфичните условия в областта, а именно правото на султанска санкция, Постоянният комитет извършва изключително полезна дейност. Той изпълнява онази работа, която събранието не е в състояние да направи, без с това да накърни неговото върховенство. Чрез този орган народното представителство осъществява постоянен контрол върху изпълнителната власт. За кратко време Постоянният комитет се превръща в най-авторитетното учреждение за върховен административен, финансов и политически контрол в областта, което осигурява нормалното функциониране на държавната машина. Органическият устав дава по-широка законодателна инициатива на народното представителство, отколкото Търновската конституция. Докато един законов проект може да се внесе в народното събрание само, ако е подписан от една четвърт от представителите, то за внасянето му в Областното събрание са нужни подписите само на шест депутати. Областното събрание има право да реши целесъобразно ли е внасянето на даден законопроект и да иска неговото изработване и представяне от главния управител в камарата. Такава постановка няма в основния закон на Княжеството. По-нататъшната съпоставка на конституционните закони на Княжество България и Източна Румелия, които се изработват по едно и също време, но при специфични условия, показва, че независимо от различията им в полза на единия или другия те въвеждат твърде близка, модерна държавноправна организация в двете български части.

8. Послесловие

След приемането на основния български закон Учредителното събрание е разпуснато от императорския комисар княз Дондуков-Корсаков. На 17.04.1879 г. е открито Първото велико народно събрание, което трябва да избере българския княз. Петербург предлага за този пост 22-годишния Александър Батенберг. Роден през 1857 г., син на австрийски генерал и племенник на руската императрица, той има военно образование и чин подпуручик, участва в Руско-турската война като офицер. Постъпва на служба в австро-унгарската армия. Изборът логично пада върху него и на 26.06.1879 г. князът полага клетва пред Великото народно събрание. Десетина дни по-късно той назначава първото българско правителство, ръководено от консерватора Тодор Бурмов.Столица на новата държава по предложение на Марин Дринов става София по две причини – през Възраждането градът се утвърждава като важен духовен център и е разположен приблизително в центъра на етническа България и близо до поробена Македония. Така започва истинската „нова” българска история. В периода 1878 – 1879 г. настъпват радикални промени в историческото развитие на българите. В резултат на национално-освободителните ни движения и Руско-турската война (1877-1878 г.) е възстановена, макар и частично, българската държавност. Със съзидателните усилия на ВРУ и активната помощ на родната общественост още до началото на 1879 г. са поставени основите на държавната отбрана, образованието, данъчно-финансовата система и стопанството.

С приемането на основния закон – Търновската конституция, приключва първият етап от държавното изграждане на младото българско Княжество. Установено е конституционно управление и е избран български монарх. Така България поема по трудния път на защитата на държавната самостоятелност и осъществяване на българската национално-обединителна програма.

9. Библиография

ПЕТКОВ, ПЕТКО – ИДЕИ ЗА ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО И УПРАВЛЕНИЕ В БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО ПРЕЗ XIX В.

ПЕТКОВ, ПЕТКО – ОТНОВО ПО ВЪПРОСА ЗА ПАРТИИТЕ В БЪЛГАРИЯ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

ПЛАТНИКОВА, МИЛЕНА – ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО (1878 - 1879)

КОЛЕВ, ВАЛЕРИ – СЪЗДАВАНЕ НА ТЪРНОВСКАТА КОНСТИТУЦИЯ

МАРКОВА, ЗИНА; СТАТЕЛОВА, ЕЛЕНА – УЧРЕДИТЕЛНОТО СЪБРАНИЕ В ТЪРНОВО

ВЛАДИКИН, ЛЮБОМИР – ИСТОРИЯ НА ТЪРНОВСКАТА КОНСТИТУЦИЯ

МАНОЛОВА, МАРИЯ – СЪЗДАВАНЕ НА ТЪРНОВСКАТА КОНСТИТУЦИЯ

ПАЛАНГУРСКИ, МИЛКО – ДЪРЖАВНО-ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА НА БЪЛГАРИЯ (1879-1919)

СТАТЕЛОВА, ЕЛЕНА – ДЪРЖАВНО-ПОЛИТИЧЕСКО ИЗГРАЖДАНЕ НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ (БЪЛГАРИЯ 1300. ИНСТИТУЦИИ И ДЪРЖАВНА ТРАДИЦИЯ. ТІІІ/1983)